tashi dele

Една интересна инициатива, която като всяко нещо би довела до значим резултат, ако повече хора се вдъхновят и приобщят към нея:

Join the Biggest Show of Support Ever - for Tibet

On Thursday Aug 7th, the night before the Olympic Games start

Join Candle in My Window - for Tibet
http://candle4tibet.org/

Light a Candle for Tibet at your home, workplace or in a public place.

You will not be alone. Many millions around the world will do the same in prayer for freedom and hope.

And our candles will be seen by billions on TV screens all over the world on the day the Olympics open. Tibet will not be forgotten.
Join http://www.candle4tibet.org/ today and invite all your friends to join too.

We can do it. The world will be watching us.

Единственото необходимо условие е да вярваш в идеята. Успех на инициативата!

Тази година се чувствам особено спокойно и приятно по празниците. Всъщност установявам, че това усещане се променя към по-добро с всяка изминала година. Имах и все още продължавам да правя равносметка на изминалата година и да планирам новата. Без да навлизам в подробности нека отбележа най-важното за 2007:
- важни крачки в собствения и съвместния бизнес; стигнах до ценни изводи, последствията от които тепърва ще се материализират, защото така или иначе изискват време
- станах леля за първи път - невероятно е
- Кара стана на една година - вкъщи е по-уютно и топло
- пътуване до Щутгарт - беше работно, но приятно и ценно
- пътуване до Париж - изцяло за удоволствие; очакванията ми бяха по-големи, но въпреки това съм много доволна
- пътуване до Виена - изцяло за удовлоствие, но тепърва ще пътувам до там за бизнес&fun, сигурна съм в това
- пътуване до Крапец и околността - отпускащо и приятно, но стига да не се прекалява
- започнах да чета повече, т.е. да намирам време да чета
- нови идеи за бизнес
- завърших ускорения ПР в М3 College
…

Тази сутрин прочетох “Доброто тяло” на Ева Енслър. Като всичко останало от нея и този път останах впечатлена и със смесени чувства към неща като храна, диети, поддържане на форма. Впечатляващо е колко различна е Ева и с какъв тон може да да говори за иначе прозаични и делнични, всъщност банални теми. Препоъчвам на всеки да я прочете.

но какво от това? Ако си навличаш немалко недоволни клиенти, в един момент е редно да се позамислиш.

В случая става дума за това какви са вътрешнокорпоративните отношения и комуникация и как е в възможно в рамките на една компания служителите взаимно да се петнят едни други пред самите клиенти? От около месец се опитвам да си прекратя договора за ADSL, за момента неуспешно. Това се получи най-вече поради факта, че разни служители си прехвърлят топката, не е ясно точно къде и как трябва да стане спирането на договор, следствие на което аз продължавам да плащам за нещо, от което нямам нужда. Върхът беше това, че любезната служителка ме посъветва да не ходя да си спирам договора на Гурко, защото там “колегите за нищо не стават и понеже имат много оплаквания, се чудят как да пренасочат нови такива към други центрове”. Ок, само че мен за това не ме е грижа. Не ме интересуват вътрешните Ви отношения и неразбирателства, единствено ме карат да не искам да съм клиент за в бъдеще и да искам да заменя БТК с нещо друго веднага щом намеря добра алтернатива. Тази седмица със сигурност смятам вече да спра договора си, независимо точно къде и как, след като от един месец ме размотават. И със сигурност ще подам оплакване.

Събирам всякаква информация за Виена - пътуване, места, начини за придвижване и организирани посещения на места, ресторанти и т.н. Всякаква информация би била полезни, или пък впечатления и дискусия по темата; кои са най-интересните неща, които може човек да види там?

Отново да повдигнем темата - какво най-вече търсим в един телефон? Функционалност, елегантност, полезност, технологии, имидж или… а, да, осъществяване на разговори? Давам си сметка, че със сигурност не съм от последните, т.е. макар да съзнавам, че телефонът ми не може да замести камерата, апарата, уредбата и т.н., така или иначе той повече не може да бъде просто телефон. Не и в XXI век. Просто няма начин. Със сигурност мъдрите на деня би трябвало да търсят в едно решение отговор на поне 5 свои въпроса и търсения, а защо не и повече - 6, 8, 10…? Няма нищо нередно и плашещо в това. Въпросът е в това доколко би се осмелил да го направиш. И това се отнася както за телефона, така и за всяка друга вещ, цел или нагласа, която си създаваш. Струва си да се замислиш.

Забавен сайт с двойници на разни celebrities:

http://www.splitting-images.com/celebrity_list.html

Какво е днес театъра? Като всяко нещо и културата би трябвало да следва развитието на света и технологиите и да се адаптира. В този смисъл аз определено защитавам това театърът да не е толкова елитарен, колкото е бил. Защитавам това той да слезе по-близко до масите и да стане по-достъпен и по този начин популярен. Защото в крайна сметка, ако няма кой да гледа представленията няма смисъл, по-скоро няма начин актьорите да се почуватстват добре и удовлетворени от цялата си работа. Така че определено импровизациите на тема театър не са нещо лошо, а по-скоро са адаптация към забързаното време и технологичните трансформации на хората и времето.

Изборът ми за този месец е “Ножица-трепач”, играе се в Армията.

Възнамерявам да стана по-редовна в блога си. Защо ли? Просто така… в момента има нужда от това и усещам смисъл - нещо, което известно време не успявах да направя.

Welcome back

От известно време забелязвам промяна в себе си - виното не само ми е ок на вкус и аромат, но и някак ми се приисква да го поизуча малко (а защо не и повече ). Затова и бях особено щастлива да открия, че във Vintage Club мога да направя именно това. Благодаря, Ивелина

Какво е да си ценител на нещо и как ставаш такъв, призвание ли ти е или в зависимост от средата, хобитата, нагласите и принципите ти ставаш такъв? На тези и още други въпроси се опитахме да дадем отговор през отпуската. Скоро ще пусна подробно изложение на всички свои доводи и идеи по въпроса, а дотогава всякакви коментари по темата са добре дошли.

p.s. на тази интересна тема ме наведе един от последните light-ове на капитал.

Днес заминаваме на море и умирам от радост. Със сигурност за мен няма да е безгрижно (какво ли пък вече е такова), но винаги бих предпочела този вариант пред нищо. Интересно е обаче как за всяка частица полу-безгрижие трябва преди това да се натоваря х 2, за да организирам нещата, да премисля всичко, да планирам предварително, така че нещата да върят ок, докато ме няма. Това на моменти е адски трудно - особено преди пътуване в чужбина, когато зная, че няма да има много време да вися пред компютър и нет. И все пак, както казах - дори така, предпочитам си трудното, но поне да усетя и морето, и всички места, където съм ходила и на които ще отида.

Във вторник малката Елена и майка й (сестра ми) бяха изписани от болницата. Всичко беше нормално, аз понасъбрах впечатления кое как се прави, какво е необходимо и какво не в подобни случаи, видях как се грижат за обстановката в родилното в Плевен и бях приятно изненадана или поне това, което видях, определено надхвърли очакванията ми. Интересно е колко коренно се променя живота ти след като вкъщи влезе то - бебето - и колко безумно започваш да се променяш. Първата година си е голямо изпитание както и да го погледнеш, затова трябва да си готов(а), ама много, и да го искаш с цялото си същество.

Замисляли ли сте се какво точно означава за вас да сте в почивка, в отпуска, да карате някакви почивни дни/национални празници и т.н.? Аз все по-трудно мога да поставя граница между тези и не мисля, че това е проблем или някаква негативна тенденция. Защо ли? Според мен защото това е сигурен признак, че работата не тежи на човек и че не я осмисля като такава. Понякога дори да опитвам да разгранича нещата някак не се получава. Винаги си остава и не мога напълно да се изключа от мисълта за бизнеса си, за клиентите, за всичко, което се случва, докато ме няма. По-скоро се стремя да оптимизирам нещата така, че докато се отдавам на нещо различно от ежедневието ми (почивка, забавления, виждане с хората, с които съм отишла да се видя някъде), бизнесът да не страда от това. Което оказва се не е най-лесното на света, но пък дава на човек добър опит с едно реално планиране и стратегическо мислене в краткосрочен план.

Вече съм леля!!!!!!! На 24ти май около обяд на бял свят се появи Елена - дългоочакваното бебче на сестра ми. Усещането да се почувстваш леля е неповторимо и все още съм в еуфория. Във вторник ги изписват и тогава вече ще ги видим, за което нямам търпение.

Крайно време е да подновя и да стана редовен посетител на някакви раздвижващи тялото занимания. Само вкъщи не става и не е достатъччно, въпреки че се опитвам да постигна някаква редовност на велоергометъра и собствените лични програми с упражнения, които всъщност не са лоши, ако не ги претупвах толкова често. Та затова в крайна сметка го реших и ще се ходи. Така или иначе под носа си имам доста удобни места и си е грехота да не се възползвам. За момента съм се насочила към стандартен фитнес (с индивидуална програма и насоченост), малко тенис от време на време и може би пилатес или някакъв тип йога. Но все още обмислям. Тази седмица стартирам и ще пиша резултати и впечатления

май отново изпаднах в сезона на носталгията - моята си. Едно ми е отнесено и безметежно, рея се из някакви особени облаци и светове и се чувствам някак потисната за нещо… смятам да разбера какво точно ме кара да се чувствам така, но за момента е факт

така и не мога да си дам ясен отговор на какво се дължат приливите и отливите ми на енергия. Сменят се бих казала доста изненадващо и донякъде смазващо за мен. В определен период съм пълна с енергия и желание за всичко, кроя планове и т.н., а скоро след това изпадам в някаква странна апатия, по-скоро умора и летаргичност. За щастие тези вторите периоди са по-къси, но все пак ги има и това никак не ми харесва.

Винаги съм си падала повече по по-тъмните цветове и комбинации, неярки и натрапчиви се нюанси и комбинации. Напоследък обаче започнах да мисля някак по-различно и с радост да забелязвам, че ми харесват качествено нови съчетания на цветове например. Въпрос на нагласа и вътрешен усет е да схванеш това и да го почувстваш по точно определен начин в даден момент, не на нещо друго. Затова ми е хубаво и някак цветно.

най-накрая галерията ми е факт:

вече_си_имам_галерия_щастлива_ съм!

За и против работенето вкъщи - напоследък все по-често си задавам въпрос, имайки възможността всеки ден да избирам как точно да постъпя. Понякога не се чувствам добре и оставам вкъщи, друг път просто не ми се губи време за ходенето до офиса и приготвяне и си оставам вкъщи, за да работя усилено. Понякога се получава, всъщност в повечето случаи се получава, защото така или иначе съм съзнателна девойка и се трудя ама много. Но в крайна сметка напоследък оставайки вкъщи се чувствам доста едно отпуснато такова и неорганизирано, не ми харесва. Освен това атмосферата в офиса напоследък става все по-приятна и ми е много хубаво да ходя всъщност като се замисля. В крайна сметка може би най-хубавото нещо в този случай е, че имам право на избор и мога сама да преценя поседствията от всяло свое решение или поне да се опитам да го сторя.

Честита Нова Година! Пожелавам на всички и на себе си много смях през новата година, много поводи за радост и размисъл. Нека бъдем повече мислещи върху себе си, отколкото върху другите, да бъдем по-инициативни, по-одухотворени, по-обичащи и грижещи се. Когато човек се настрои с такива пожелания, няма начин да му тръгне зле, дори нещо повече - може да планира и да мисли малко по-така… обобщено. Радвам се на всичко, което ми се случи през 2006, всъщност преобладаваше хубавото. Имаше няколко ключови момента, поставихме ново начало, а ето че сега следва да развиваме това начало и да вървим напред. Усещането ми харесва. Бих искала и през 2007 да пътувам много, да събера адски много впечатления и снимки от нови места, да мечтая още повече и да работя малко по-умерено о:) Предстои ми да ставам леля и нямам търпение да се случи. Изобщо все едни такива хубави неща

Четох някаква статистика за количеството печатни издания за България и ако трябва да съдим по резултатите от изследването, излезе, че сме твърде ориентирано към информацията общество - с големи потребности да четем и да сме информирани. Повече от скептична съм към този факт, защото вероятно около 10% от всички издания си струват и предлагат на читателя нещо различни, индивидуално, имат свой подход или пък ако са адаптирано издание - поне такова, от което можеш да научиш нещо. Като National Geographic например. То е сред малкото издания, които аз следя и харесвам. Останалите са Капитал, Мениджър и Интро. И май с това се изчерпва всичко. Разбира се нямам предвид, че няма никакви други качествени издания - има добри от области като архитектура, строителство, недвижими имоти, Бакхус също е ок - но просто не са ми в полезрението и интересите, затова не ги следя. За момента залагам на горните четири и съм доволна.

Много нещо се изприказва за Иракли… загриженост на хората, граждански инициативи и т.н. Писна ми да гледам девойки и младежи, ентусиазирани до н-та степен или по-скоро напушени, да говорят пред камерите разпалено за това как трябвало да се спаси Иракли. Защо ли точно това място са се завтекли да спасяват? Защо не някое друго от многобройните все по-урбанизирани територии в България? Май защото там е едно от малкото места, където могат да се почувстват и изживяват по първичен и първосигнален начин, защото всичко там е супер лесно… девствена природа… Няма за какво да харчиш пари, следователно нямаш нужда от тях; нямаш вода, така че много важно, че няма да се къпем и перем или да се разболеем от някоя болест, важното е кеф да става (а за секса в тези условия не ми се мисли). Така мога доста да продължа с избрoяванията. Идеята е проста: на места като Иракли животът е ясен, прост, без изисквания към теб, т.е. с две думи: ЛЕСЕН. Затова и всички тези хора, “природозащитници”, са се вкопчили да го спасяват.

Някой ще каже ок, може пък точно това да целят… Ами да, възможно е, но ако е така, толкова по-зле за тях. Аз не виждам смисъла. Не виждам смисъла от това да прекарам хипарски три месеца някъде с идеята за духовното си развитие, четене на книги, много наркотици и безразборен секс. Нещо не ми се връзва, наистина. Не можем да се развиваме духовно някъде, където няма вода да се измиеш. Не можем да говорим за усъвършенстване там, където заприличваш на абориген и първосигнален тип. Не можеш да посягаш към нещо по-високо, когато природата ти те дърпа към базовото първично ниво на неосъзнатия дивак от джунглата. Просто не става. Иска им се някак да забулят това, но то си личи.

Има и нещо друго - не можеш да тръгнеш да правиш демонстрации и т.н. без да познаваш законите и да знаеш какво следва от това. Още повече - без да търсиш собствено мнение, а да се поддаваш на провокации. Тези прояви със сигурност не са признак за развито гражданско общество.

И този път не се поколебах в избора си да не гласувам. Защо ли? Защото не откривам никой кандидат, с който да мога поне малко да се асоццирам, да намеря олицетворение на себе си. Според моето виждане в държава, която няма кой знае какви демократични политически традиции не може да се говори за целенасочено и последователно следване на политически възгледи, просто тук няма партии, които да изграждат такива в нас, няма идея и истинско осмисляне на целите и програмите на партиите. Затова и гласуването за личности, а не за партии, при нас е в пълна сила. Но за жалост никои от тези личности не са такива, че да подбудят в мен желание да ги следвам и подкрепя. Единственият сериозен и смислен кандидат е Първанов, но изхождайки от моята теза, че бих искала да гласувам за млад, ентусиазиран, и най-вече чист и необременен от миналото си кандидат, изключва и него като мой възможен избор. Така че няма да гласувам и този път. И все пак искрено се надявам именно Първанов да е новият ни президент. Другото просто не ми се коментира.

Единственият политик, за който бих гласувала с неподправено желание и ентусиазъм, е Меглена Кунева. Спечели уважението ми, със сигурност и на много други умни хора наоколо, защото успява да работи професионално без да навлича върху името си никакви поводи за говорене, суетене, за дребни сметки и опетняване. За да успееш в това трябва да си много неща, но най-вече да имаш работеща ценностна система и принципи, които да отстояваш и най-важно - в които да вярваш и да осмислят това, което правиш. Това прави резултатите ти значими, последователни и с възможност да се разгърнат в мащаб, а да не са просто жалко оправдание на поста, който си заел - да замажеш очите, че нещо правиш.

Така че в крайна сметка и сега се разграничавам от изборите и не смятам това за лошо, не смятам да коментирам как, видите ли, държавата все още не е мръднала наникъде и всичко е толкова ужасно… ами не, не мисля, че е такова. Дотолкова доколкото ме интересуват нещата, които аз правя, съвсем не мисля, че нещо е ужасно - държавата в крайна сметка не ми пречи да правя това, което искам и това ме прави доволна. Оттам нататък разчитам на себе си и това дали политиците ни са се възпитали в някои неща или не не ме касае пряко, така че не виждам място за никакви драми и песимистични умозаключения.

Не зная защо, но напук на всичките си недотам добри преживявания с разни хора - колеги, които в даден момент просто решават, че лъжицата не е за тяхната уста и просто казват ами оправяй се, продължавам да подхождам към хората с доверието към самата себе си - че са сериозни, че са отговорни и с професионални умения до доказване на противното и т.н. Държа обачe да кажа, че това не е наивност или лекомислие, а по-скоро добронамереност и работа на принципа, че трябва да рискуваш и да се доверяваш на човека, който се изправя срещу теб. Ако подхождаш с мнителност и страх, няма начин да стигнеш далеч и със сигурност ще направиш лошо впечатление. Така че в крайна сметка все пак аз залагам на риска и несигурността, защото само така можеш да стигнеш до няко неподозирано място, клиент, проект и т.н. Важното е да се осмелиш и да приемеш, че ще играеш честно и ще приемеш хората с теб за такива. Ако те не излязат такива, проблемът е техен, макар на пръв поглед да не е точно така.

Тук мислех да сложа своя снимка с въможно най-замисления си вид, но всъщност не открих такава, затова няма да слагам нищо. Замислих се как излизам на снимки и какво изразявам и открих: най-често съм меланхолична, като че ли в някаква забрава, унес лек. По такъв начин, струва ми се, изразявам собствения си покой, оттегляне от нещо.

Колко често и по какви начини се завръщаме? Чисто физически, в съзнанието си, в мислите и мечтите си? Дали изобщо има завръщане в живота, завръщане към всичко, което вече сме изградили и сме били? А ако е така, дали това е по-скоро тежест от живота, в смисъл на адската отговорност, която носим, или по-скоро е знак за лекота… лекота от това, че каквото и да направим, винаги имаме втори шанс да се поправим?

Най-малкото нещо ме променя и озадачава, по своему странно, по своему носталгично и изпълнено с емоция. Като едно пътуване до морето. На пръв поглед нищо особено, но всъщност осмислящо нещо много важно - да усещаш емоцията, да можеш да се отпуснеш, поне да опитваш, защото го желаеш неистово. Да се преизпълниш със емоция, със свобода, да обичаш толкова много, като че ли всеки миг ще избухнеш… и това продължава цяла седмица, а когато се завърнах, с радост установих, че частица от моя свят, тук, обратно откъдето тръгнах, се е променила… а също така, че обичам още по-неистово. И не мисля, че причината за това е лятото и безгрижието. Даже напротив.

понякога се получава така, че се изгубваш… изгубваш се в собствените си мисли и тревоги, завъртваш се във въображаеми кръгове между колебания и тормозене дали нещо е както си го мислиш или пък по друг начин, дали правиш нещо важно за теб по точния начин… всичко това те съсипва, изчежда те и идва момент, в който се чудиш какъв точно беше пътя обратно. И всичко това е плод на твоята енергия за възстановяване и постоянно подхранване на ентусиазма ти. Трудно е да се намери точния инструмент за това, но ако не се направи, духа ти просто изчезва, ставаш сянка на самия себе си и се изгубваш. Колкото по-бързо се осъзнае това, толкова по-добре. Хубавата новина за мен е, че намерих своя начин за това и се чувствам силна. Чувствам се пълна с възможности да происквам да се оправя всеки път когато се сдухам и ми е мрачно. А това е повече от усещането да можеш да се почувстваш по-добре под влияние на определени фактори. Най-малкото е по-трудно да го поддържаш.

Вече свикнахме с постоянните новини за нови и нови кредити - всяка банка дава такива, плюс това по много и уж на пръв поглед лесно, макар това да не е точно така. И все пак кредити се раздават. И напук на наскоро разтръбената идея, че видите ли много пари започнали да се раздават и това всъщност не се харесва на господата от ЕС и трябва да ограничаваме, аз поне не съм забелязала особена промяна.

Нещо друго ми е сравнително ново обаче и няма как да не го отбележа - постепенното навлизане на US style-a тук. Има предвид обвързването и сто процентовата зависимост от кредита - било то чрез банка, работодател или друго. Факт е, че все повече кредитите се обвързват по такива начини и преди да се усетиш се оказваш прикован към копмпания X без да имаш много възможности за мърдане. От една страна това е хубаво - хората започват да градят чувство на сигурност, усещат се значима част от нещо, усещат, че някой стои зад гърба им и имат подкрепа. Но дали това реално е така? Дали сме дорасли да си позволяваме подобни усещания и да се смятаме заслужили ги? Не съм особено сигурна в това.

След HEN night-a, която наистина беше доста емоционална и наситена една такава (снимки засега няма да показвам, но ще видим, може пък и да реша нещо друго скоро ), дойде ред и на самата сватба. Независимо от притесненията и тревогите, всичко мина добре и нямаше нищо, което да не е предвидено, организирано и премислено така, че да не се обърка в големия ден. В крайна сметка това е хубаво - когато хората го усещат по този начин, когато имат нужда да е така и си го искат. Дълго време се противях срещу всичко това, но в крайна сметка май няма смисъл, т.е. нещата са прости - ако става въпрос за мен самата да, аз се противя и не приемам много неща от българската класическа сватба и не бих направила своята по този начин. Но това съвсем не означава, че не мога да зачета и уважа други хора, които са избрали точно този модел на ознаменуване на този наистина важен ден. А особено когато става дума за собствената ми сестра, място за колебание няма никакво. Гордея се със себе си, че издържах на нашрежението и нито веднъж не казах нещо накриво или не на място, в смисъл нещо, че да издаде моето лично мнение за някои от нещата. Просто в такива моменти не е уместно да се правим на уникални с мненията си и разбиранията си, на индивдуалисти, съвременни не знам какви си и т.н. Когато много обичаш човека, както аз сестра си и не искаш да го нараниш, просто е нужно да съобразяваш някои неща. Има време и място за всичко. И мисля, че се справих добре А всъщност ми беше забавно и много приятно.

Довечера правим HEN party на сестра ми, на 24 юни е и сватбата. До днес изобщо не се бях заинтересувала от въпроса как точно се организира такова нещо и каква е идеята и след кратък рисърч из нета установих, че това си е доста разработен бизнес и е измислено какво ли не, особено в UK, или може би просто на такива сайтове попаднах. Но се изумих от всевъзможните глупости, които се предлагат за едно подобно парти - от разни сълзливи сърца и гипсови простотийки до надуваеми мачоси, правещи разни неща Е, аз все пак съумях да направя нещо по въпроса, въпреки че се усетих малко късно, така че довечера ще си имаме… real streptease впечатления и инфо ще споделя после

След като преди известно време започна усилено да се говори за европейските търгове, за възможността български преводачи да работят там постоянно или да бъдат назначени по няколко други схеми, масово хората се втурнаха да кандидатстват - кой може, кой не може, всички искаха да опитат. Или поне голяма част от тях.

Определено да опитваш без да си сигурен за резултата е хубаво нещо и аз го подкрепям. Самата аз съм го правила не веднъж и два пъти и никога не съм съжалявала, че съм се осмелила да пробвам нещо. Но не ми харесва когато хората говорят без да знаят, когато са неуверени в себе си, затова директно нападат и обвиняват отсрещната страна, както сме си свикнали по нашенски… Видяха, че в ЕС няма да приемат преводачи току-така, а това е доста сериозна и отговорна работа всъщност, видя се и че това съвсем не е по силите и знанията на всички. Е да, но нашите хора тук това не им се понрави. И се започнаха едни приказки и обвинения, ама какви били тези входящи тестове, те за преводачи ли ще ни вземат или професори ще ни правят, защо трябва да са толкова сложни, човек трябва една година да се подготвя… Ама разбира се, че ще се подготвяш! Не може просто ей така да подадеш някакви нагласени, написани и преведени от друг резюмета в изисквания формат и да се чувстваш горд европеец и да претендираш за правото да те назначат, пък да ти дават и заплата по европейски. Определено трябва да се подготвиш за подобен изпит и кандидатстване и най-вече - да имаш нужната база и опит, защото колкото и да си готвиш, ако си начинаещ просто няма начин как да стане. Готвила съм се не за един изпит и пределно ясно знам какво се изисква… Не можеш да се явиш на изпитите на Cambridge, SAT или IELTS например просто ей така - решаваш и готово… Същото е и в случая с изпита на EPSO, само че хората отказват да видят това, защото не им е по вкуса да е трудно… Все пак вярвам, че стойностни хора има и те ще успеят и ще бъдат приети, част от тях вече са. И в крайна сметка ще се докаже, че все пак сме тръгнали нанякъде, макар и бавно…

Противно на очакванията ми, пътуването ми до Гърция миналата седмица беше по-скоро натоварващо и нервно, отколкото обратното. Като цяло беше полезно - работата, за която отидох, беше свършена и съответните изводи и решения вече са направени. Само че много ще се замисля когато отново ми се отвори шанс за ходене до там. Защото толкова нерви скоро не ми се беше случвало да изпотроша и то за какво… просто за организирането на престоя ми, за пристигането и тръгването ми от курортното градче, в което се намирах. Организацията беше под всякаква критика - и на българската автокомпания, и на гърците изобщо. Не успях да намеря нито един човек по автогарите им, който да говори английски… А в града нямаше нито една книга на език, различен от гръцкия, защото никой не го интересувало… Това наистина ми дойде в повече и направих леко заядлив коментар, от който на човека не му стана особено добре, но сори… дразнят ме подобни убеждения и патриотични настроения, сериозно надъхване за родното, когато на фона на всичко в света това е меко казано несъстоятелно… Дразни ме когато човек се обсеби от нещо дотолкова, че губи възможността да направи трезва преценка за нещата и нещо повече - дразни ме когато аз съм потърпевша от подобно обсебване - например чрез това, че не успях да си купя поне някакво списание или книга, от която да съумея да разбера нещо. А обичам да си купувам книги, особено като ходя някъде в чужбина. Но както и да е… в крайна сметка се утеших с някоя и друга бира mythos, която не беше лоша всъщност…

Прочетеното тук относно деня на отворените врати в централната библиотека на БАН ме накара да се замисля малко по темата. Какво се случва с библиотеките ни днес и защо са на положението, в което са? Аз си мисля, че проблемът не е в това, че няма хора, които да искат да четат и че елементът библиотека е вече отживелица и никой няма време, това са по-скоро повърхностни умозаключения. Според мен проблемът е, че никой вече не се чувства респектиран от институцията библиотека, ако изобщо е уместно да се нарече така, но нарочно засилвам малко нещата… Лично за мен нещата наистина стоят така. Като изключим народната библиотека, всичко останало е по-скоро на доизживяване и макар да се правят опити с разни проекти и гимнастики фондовете им да се обновяват, факт е, че няма начин да отговорят на динамиката в книгоиздаването и търсенето днес. Вече предпочитам да си купувам книги или да си ги търся от нета, както и да си взимам за четене от френския център или британския съвет. Но там всичко е различно - има постоянно актуализираща се информация и приветливи хора, които работят с желание и ентусиазъм. Отивайки там, аз зная че не само ще си взема нещо търсено от мен за четене, но и ще прегледам някое списание или вестник, ще си поровя някакво инфо в нета или наличната база, мога да послушам музика или да направя някоя справка в речник или нещо друго специализирано, ако ме интересува в момента. Това са места, на които можеш да свършиш множество неща, да се информиращ някак цялостно за нещата, които те вълнуват. Това е хубавото и ценното и занапред все повече това ще бъдат местата, които ще търся, говорейки за библиотеки. Старият отживял тип на класическата библиотека е ок единствено за академичните среди и време, т.е. библиотека в университета, в който учиш, където можеш да отидеш и да прочетеш нещо, да свършиш работа по проект и т.н. Но извън тази сфера класическата библиотека по-скоро няма шанс и ако не побърза да се преориентира на някак по-пазарен принцип, просто няма да я бъде. И никакви проекти на министерства за съживяване на библиотеки и читалища просто като идея дайте да възродим старото, няма да сработят. Просто защото светът вече е друг. И това не е непременно лошо, напротив.

Тези дни стартира корпоративният блог на TFT. Чувствам се доволна и радостна от факта, без разбира се да го смятам за нещо уникално и неповторимо, но все пак за мен то е такова като си помисля, защото не се касае за нечий блог някъде, а за представяне на нещо, което създаваме и за което се трудим ежедневно, за нещо, чийто основи съм положила преди време и сега го отглеждаме и развиваме. Усещането е неповторимо. Благодаря на Ивайло за безценната подкрепа, която ми оказва, както и на Мария - за ентусиазма и желанието й. Thx, Marian - много се радвам, че действаме заедно

Много се радвам, че проектът wikiwords.org е вече факт. Говореше се за него от доста време, нещо като дъщерна org на wikipedia и в крайна сметка бета версията е вече факт. Смятам идеята за чудесна. По нов начин тя поставя въпроси като накъде върви развитието на езиците днес, как контролираме тенденциите в тяхното усъвършенстване и взаимно обогатяване (осакатяване). Отговорът ми е кратък: организирана професионална общност е единственият начин за подобно мащабно начинание; хора, които са професионално ангажирани в процеса и в същото време добронамерени и отворени към това да участват доброволно в подобен род процеси. Но повтарям, най-важно е това да са професионално ангажирани хора, които изкарват хляба си със същото. Иначе става псевдо-измислена-open-глупост, която няма да доведе до нищо добро.

след това, което се случи тук миналия ден, искам да направя един коментар. Да оставим настрана разликите между блог и форум и идеята на всеки един от тях, за всички нас това са неща, които просто се подразбират. Има две неща, които ми правят впечатление: първото е за ролята на парите и соцтенденцията хората да я омаловажават, да я пропускат и да се чувстват неловко да говорят за нея, да разчитат на това, че добрата воля е достатъчна. За жалост парите са твърде съществен фактор почти във всичко. В случая имам предвид, че единствено парите са в състояние да наложат ограничения за поместване на едни или други информации и мнения някъде и това не би било защото човек изначално няма правото да го направи, а защото например се е договорил с рекламодателя да не публикува еди-какви си неща и няма да го прави, защото иска да е коректен в бизнес отнишенията си. Информационно общество се гради на тоталното зачитане на права и коректни бизнес отношения, които пък от своя страна се градят най-вече на взаимната изгода или полза. Ако на някой тези думи все още не му харесват, това си е негов проблем. Аз не смятам изгодата за лошо нещо. Лоши неща за мен са лошите мисли и злонамереността, дребнавото мислене, елементарността, простотията.

Единственото нещо, в което изгодата няма място, е любовта, но това е друга тема. И все пак ок, ще кажа - аз съм прагматичен човек и реалист. И въпреки това мечтателят в мен съществува, имам много красиви мечти, правят ми впечатление най-прости красиви неща, които много хора просто ще отминат, забързани в глупавия си кръговрат. Всъщност вярвам и в любовта и във всичко красиво на този свят, само че вярата ми не е просто голо статично твърдение, затова аз не просто вярвам, че любов съществува и в един момент ти кацва или отлита нанякъде си, т.е. тя не Е, а тя се прави и изгражда. Вярвам, че имам способността да виждам красотата в малките неща, затова вярвам в това. Същото е и с любовта и с много други неща - те се градят непрестанно, ежеминутно, няма спиране и всъщност никак не е лесно и убедеността ми, че аз имам силата и волята да градя подобни неща ми дава основание да вярвам, че в моя свят те съществуват. Точно това се случва и в бизнес отношенията и в изразяването на себе си и на собственото ти мнение, навсякъде…

Тези дни (по-точно на 26.04) се навършват 20 години от аварията в Чернобил. Повечето от нас си я спомнят - кой по-ясно, кой не… А замисляме ли си днес? И ако го правим, каква би била ползата? Да търсим поуки и уроци от историята? Да отчитаме факти и брой смъртни случаи? Не мисля, че би било добре за никой от нас. Мен ме вълнува единствено какво е там ДНЕС, какво правят и мислят хората… Занимава ме факта, че независимо от уроци и факти днес Чернобил продължава да бъде средище, в което се върти леко чудовищен за мен бизнес, нещата продължават така, сякаш за всички е в реда на нещата да се вършат престъпления и всички да мълчат, защото са “предпазени”, защото са посветени в нещо си…

Понякога наистина се удивлявам на това колко дребен може да е човек и колко прозаично-елементарни масите от хора, когато им дадеш най-елементарна сигурност в съществуването им.

Thx to Marian, дадохме малко воля на въображението си с ето тези колажи-молажи

От днес си отварям нова банка за идеи, концентрирани в темата език и езикови средства. Не че досега не съм работила по темата, но все пак защо не да се обсъжда и развива, ставайки обект на дискусии и общо мислене… възнамерявам да започна постване на нови идеи най-редовно. Ето първата от тях: как ли би изглеждала идеята да се разработи лингвистична карта на света? Как си я представяте, дали държавите биха имали граници и ако да, какви да са те?

Според изследване на Cmabrigde Uinervtisy, няма значение точната подредба на буквите, а най-вече тяхното съотнасяне към околните знаци и букви и резултатът, който би бил генериран. Това поражда в мен въпроса за асоциативността, отнесена към формирането на езика: доколо тя има значение и доколко формирането на езиковите форми са следствие на дадени мислоформи, залегнали в човешкото съзнание?

Май е крайно време да изоставя мрачните си настроения и мисли и какво по-подходяшо време да смениш посоката от рождения ти ден? Да, на думи е лесно, но и на дела често пъти не е толкова трудно, стига да не се оковаваш сам в своите си окови и мисли. Не мисля, че точно това е, което се случи на мен, но все пак нямам оправдание и това не ми пречи да положа усилия да се измъкна и да се чувствам ок. Така че - ЧРД!!! Пожелавам си да съм все такава, каквато съм в момента - много щастлива, много търсеща и искаща. Благодаря на всички, които вече се сетиха за мен днес, както и на всички останали, които тепърва ще го направят

Вчера проведохме предучредително заседание за учредяване на професионална асоциация на агенциите, занимаващи се с превод и локализация в България, т.е. “НАПА - Национална Асоциация на Преводаческите Агенции - България”. Идеята е прекрасна, всъщност аз бях един от инициаторите, заех се трескаво да пиша устав и да мисля идеи за организацията, наред с няколкото други фирми, които се задействаха в това, най-вече Нели и Марин от “Лингвист”, за което заслужават признание.

Какво се получи обаче? Като оставим настрана стандартната за подобни масови прояви дискусии (бяхме около 50 души, управители и представители на различни фирми, 95% от тях от София), в които неизменно се стига до откровени необосновани спорове, сплетни, дълбаене в безсмислени маловажни въпроси, лични нападки и реплики по адрес на този и онзи, струва ми се че всички тези хора изпуснаха (май и изобщо никой не я е хващал де) основната идея и цел на подобен род организация, а именно да бъде професионална такава, което означава средище и средство за развитие, да изгражда общо лице на гилдията в страната и навън, да инициира участия в международни конференции, изложения, проекти и програми и т.н.

Повечето хора, чувствайки се слаби и с неясна визия за бизнеса си веднага се вкопчиха в ситуацията и се опитаха да поставят критериите за членство по такъв начин, че НАПА да играе ролята на контролен орган - да съди и премахва нелоялни играчи, агенции, които са под или над някакви бленувани от тях прагове на цени на преводачески услуги, да проверява кои фирми били в сивата икономика, кой как прави бизнеса си - с какъв софтуер, в какъв офис, колко служители имал, отговарял ли на това или онова изискване с цел, разбираш ли, да се установял контрол над качеството, да се наложел стандарт за цените т.н. За целта трябвало да имаме минимум оборот от не знам колко си на месец, да си представяме баланси и данъчни декларации и т.н. И като как точно ще стане? За да може да се създаде такъв орган е необходимо първо да се създаде законова рамка на цялата дейност и след това по естествен начин ще се появи и този орган - както стана с медиите например. А организация като НАПА би трябвало да гони съвсем други цели, което за съжаление убягна на почти всички “учредители”.

За пореден път виждам нещо, което съвсем не е ново за мен - ефект от елементарното дребно мислене, от ограничеността на хора, които не могат да погледнат поне малко по-далеч от собственото си честолюбие. Няма ресурс, с който такъв човек да е в състояние да вникне в идея като например тази, че за да се развива нещо, трябва да си готов да сътрудничиш и да си отворен към това да го търсиш, както и че трябва да се учиш от и да търсиш чуждия опит и технологии непрестанно. Когато мащабна идея от подобен характер се принизи до делничните провинциални спорове и до търсене на това как всеки да извлече малка частна полза за себе си от голямата работа - не, това нещо не е приемливо. Разбира се, ще се включа, но няма да участвам истински, така, както ми се иска всъщност. Няма никакъв начин да ме принудят да работя на по-ниски цени и изобщо на каквито и да било - бизнесът си е мой и решенията си взимам сама. Ако не могат да разберат, че качество и стандарти се постигат не с рестрикции, а с освободено мислене и поемане на отговорности и рискове, то наистина много жалко. В крайна сметка, ако нещата опрат дотам, ще ме амбицират да се махна и да направя своя ngo, макар че нещата тогава отново ще опрат до това - кой ще членува в нея и дали изобщо ще има смисъл? За момента отговорът ми е по-скоро не.

По принцип одобрявам, даже приветствам навлизането на един език в друг и взаимното развитие и обогатяване. Заемането на чужди думи не е нищо негативно, а гъвкавост, която доказва, че езикът е динамична структура и едно от най-важните неща е, че е многопластов. И все пак някои моменти са ми неприемливи, като това да приемем думата абандон например. Защо? Значението е отказ от права, отказ от сделка при особени ситуации, но така или иначе това е термин, който най-добре да бъде пояснен. Така или иначе никой не би те разбрал ако му кажеш, че искаш абандон и имаме два варианта: или ще останеш тотално неразбран и ще всееш смут, или просто ще те сметнат за глупак. И в двата случая губиш. Това доказва, че всяко нещо трябва да се прави с мисъл и идея за това кой и какво печели от цялата работа. Иначе ефектът е различен и със сигурност подобни пориви да усвояваме чуждото ще работят за лош имидж.

ужасно е човек да се чувства потиснат и смазан от нещо си, особено когато не е наясно с причините или просто няма такива. От известно време насам се чувствам така и след като първо се мъчех да разбера защо се получава, след което и да премахна корена май започвам да се убеждавам, че е по-добре да не го правя. Каквато и да е причината, явно има нужда да ми се случи точно сега и точно по този начин и няма смисъл да се противя. Може би просто е сатурнова дупка, може би е твърде много напрежение или пък нещо друго. Не съм сигурна. Но не смятам и за нужно да ровя. Просто ще изчакам да си отмине.

Какъв ли е основният ефект от пътешестването по света, или поне прекарването на известно време в друга държава? Повечето хора твърдят, че алтернативният начин за прекарване на ваканцията например е достатъчна причина и най-основното нещо, което търсят. Само че на мен ми се струва, че повечето, които твърдят това, съвсем не си създават алтернативно усещане, отивайки в различна държава, а тъкмо напротив -търсят точно същите преживявания и емоции, с които са свикнали и тук. Какво е ценното тогава…?

За мен най-вълнуващите моменти в странстванията abroad са хората - местните такива, пришълците, обърканите, минаващи случайно или каквито и да било други, но точно хората са това, което искам да разглеждам и изследвам. Разбира се, неразривно с тях върви и типичната атмосфера и култура, която те самите създават, но не изтъквам на първо място тези неща, защото човекът е първопричината и всичко останало като история, култура, ценности, норми и т.н., произтича от него. Всъщност това е една от мечтите ми - да се срещна с хора от всички националности по целия свят… не е непременно да е в съответните им държави, но комуникацията със самите хора, впечатлението от живия разговор… дам… честно да ви кажа, нито за миг не се съмнявам, че ще осъществя тази своя мечта. Истината е, че съм безумно щастлива от факта, че я имам и се чувствам толкова възбудено от желанието да я осъществя. Чувствам се някак… богата с това…

Моментът на сблъсъка с real life за някои хора е особено болезнен и труден процес. Мислят си, че живеят истински и изведнъж се случва нещо, което събаря всичко. Под “истински” в случая визирам думата “изпитание”, при това такова, през което трябва да преминеш съвсем сам/а. Предполагам всеки може да си помисли и да даде примери за свои изпитания и сигурно те наистина ще са такива, но в случая имам предвид онази особена група от хора, които си намират нещо като покровител - в лицето на някой близък приятел, гадже или друг. Да си в ролята на покровител наистина е ужасно, а аз сега като си помисля поне няколко пъти съм била в такава. Изведнъж нещо изпускам от контрол, проблемът е налице и светът рухва, пясъчните кули рухват по-скоро. Давам си сметка колко е лошо човек да допуска да е в подобна роля - на покровител. Но още по-лошо е да си от другата страна, зашото рано или късно ще се наложи да преодолееш нещо сам и колкото по-рано ти се случи, толкова по-добре.

Омръзна ми да слушам за младото teen поколение - подрастващите били много умни, адаптивни и не знам какво си… живеели в ново време, различно от това, в което ние сме израснали и затова видите ли били страшно умни, направо изумяват всички ;-(((( Постоянно слушам разни познати вече с деца, които се оплакват от учебни програми и натоварване на децата им в училище. Понеже се виждало какви гении били днешните деца, затова всичко се засилвало - по-сложна програма, повече предмети и не знам какво си и какво щяло да излезе накрая, ще се побъркат горките от зор ;-((((

Моята теза е по-скоро протоивоположна - днешните деца са продукт на всички възможни вредни влияния в момента, липса на възпитание, некомпетентни учители и система, родители, на които не им пука и т.н. Разбирали от компютри и игрите страшно развивали въображението и ума им.. друг път ;-(((( Естествено, че има такива, които го правят и изобщо всичко, свързано с компютри, само че не и по начина, по който го правят те. Безобразно е да не са прочели една книга и дори да се хвалят с това, защото срещам такива изказвания… изумена съм от елементарщината, която цари сред тези деца и наистина нямам идея докъде ще стигне всичко това… което ме кара да изпитвам наистина не особено топли чувства към тях (така или иначе ме дразнят, особено малките пищящи и ревящи изроди). Чудя се само как ще бъде когато един ден имам дете, но ще видим… не съм оптимист, че дотогава тази ситуация ще се промени, по-скоро трябва да се търси друг подход.

Днес докато стоях и чаках да се случат разните процедури при фризьора попрелистих някое и друго “женски” списания, от които освен че научих последните тенденции в маникюра и как да си as much seductive as possible се натъкнах на нещо наистина занимателно: какво се случва в момента с Урсула… може би мнозина се чудят защо изчезна ненадейно от небосклона - лично за мен, която по-скоро не е живо следяща новостите из гей-травестит средите, това беше непонятно до днес, когато ми се изясни. Не знам, обаче след като прочетох въпросното интервю някак мнението ми за Борислав (ex-ursula) се промени - към добро. В крайна сметка човекът просто е взел свръхдоза, капакът на която е била някаква комбинация от сънотворни плюс бутилка вино. След като по чудо го спасяват прекарва известно време в Суходол, а след това се забива в не помня кое село близо до Кюстендил и започва да помага на баща си в правенето на не знам какви си метални изделия от сорта на тигани и не знам какво си… ставал в 5.30 сутрин, изкарвал нормален тежък трудов ден, прибирал се, четял книги, гледал телевизия и си лягал като нормалните хора…

Не казвам това с ирония, нито насмешка, ни най-малко, просто ми е странно, някак неочаквано да се случват такива неща. Бил станал на 26 и след преживяното решил да сложи край и да се занимава с нещо сериозно и най-много се радвал, че се запознал с баща си и вече всичко било ок между тях. А между другото докато го лекували единствения посетил го бил отново баща му, никой друг…

Започвам да преосмислям на нова сметка колко е важно какво правиш и за чия сметка, до колко си поемаш отговорността и как в зависимост от това доколко и как правиш това, несъмнено поуката и уроците един ден идват, няма измъкване… просто не може да правиш неща ей така и да не си платиш цената. Не че има нещо лошо в това да си травестит, гей или какъвто и да било - изборът си е личен и щом ти каресва проблем няма, никой няма право да те съди. Само че си прави сметка доколко си позволяваш да злоупотребяваш със самия себе си.

тези дни съм се размислила отново за това как да си управлявам ефективно времето, така че да има време за всичко… доста плоско звучи, в смисъл кой не е опитвал и не иска това? всъщност доста хора съвсем не им представлява важност дали ще вършат нещо полезно с времето си или просто ще затъпяват нищоправейки, но това си е тяхна работа.

Та на въпроса за управлението на времето - напоследък забелязвам, че времето, а не парите, са се превърнали в основен критерий за това дали да приема да върша нещо или не, т.е. ключов момент е полезността - какво ще ми донесе тази работа като нещо създадено и то за времето, за което на мен ми е възможно и смислено да я свърша. Разбира се, че и финансовото изражение е важно, но някак остава на заден план, а най-важно започва да става времето и стремежът някак да го надскоча ако може или поне да съумея да си покрия вложените очаквания за ефективност. Мисля си, че този подход никак не е лош, но е твърде отговорен и малко като наркотик - нямам предвид работохолизма като такъв, а постоянното състезание със себе си дали ще генерираш очаквания полезен ефект, дали ще генерираш резултата за времето, което клиентът е преценил, че е достатъчно за задачата или пък ти сам си си определил. Всеки път когато не успея ми става зле и се настройвам още повече следващия път да се вместя, което нерядко предполага отново и отнво стоене по малките часове…